Любимият ми хърка. 
А на мен ми се спи.
Ще се побъркам. 
С бормашина сякаш в ума ми бърка.
Въртя се ту наляво, ту надясно
легло сякаш стана ми по-тясно. 
Накрая ставам, взимам химикала,
тетрадката любима, каня Муза бяла!
Усмихвам се! Какво пък.
Това е моето време.  
Не чувствам аз ненужно бреме 
а се оставям да ме завладее
емоцията нежна на перото 
и не за друго, а защото  
така завършена и цяла
се чувствам аз дори без одеяло. 
Спането вече струва ми се някак празно.
Ще пиша!
Ще празнувам своята празник! 
На хоризонта слънцето изгрява! 
Ще изживея своя сън наяве!